Какво е да си професионален баскетболист: Интервю с Ивайло Равуцов, ръководител на спортната дейност в Международна гимназия Златарски

Ивайло Равуцов е роден през 1968г. в София и животът му винаги е бил свързан със спорт. 20 години е бил професионален баскетболист. След приключване на състезателната си дейност е бил треньор на различни отбори и ръководител на детската школа на БК “Левски“. Днес той ръководи спортната дейност в Международна гимназия Златарски.

Какъв бяхте като дете?
Нормално дете – палаво, обичащо игрите и спорта.

Кой ви насочи към баскетбола и как се разви спортната ви кариера?
Родителите ми са били баскетболисти и логично последвах техния път, макар да се колебаех между баскетбола и футбола. От 1980 г. започнах да тренирам организирано. Като юноша съм бил многократно част и капитан на националния ни отбор. На 20 годишна възраст получих първата си повиквателна и за мъжкия национален отбор. В състезателната си кариера съм играл за почити всички значими и силни клубове в страната, като съм ставал шампион с отбора на „Левски“ и съм печелил купата на България с отбора на Компакт-Димитровград. След като спечелих всичко, което може да се спечели у нас заминах за Португалия и там играх 3 години за отбора на SEIXAL.

Кога започнаха да ви наричат „българският Майкъл Джордан“ и защо?
Аз не бих казал, че е някаква публична тайна това да ме наричат „българският Майкъл Джордан“. Когато бяхме на едно турне в САЩ с отбора на Левски, след мач с университета на Атланта дойде един уникален фен на отбора, който, после ми обясниха, е човекът, подкрепящ ни десетилетия наред и който е навсякъде с нас и е нашият най-страстен фен. Той дойде да ми стисне ръката и каза, че никога не е виждал човек да играе наистина като Майкъл Джордан. Това беше един от случаите и тогава имаше журналисти с отбора и си казаха „ето я новината на мача“. Така общо взето се разпространи названието. И в България е имало такива подобни случки, но не го смятам за нещо особено.

Кой е мачът, който никога няма да забравите?
Много мачове помня и няма да забравя, но един се откроява поради факта, че постигнах нещо изключително трудно за да не кажа и невъзможно. Това е мачът в София, в зала „Универсиада“, срещу силния по онова време отбор на Фикосота-Шумен.

Защо?
Тогава успях да вкарам 35 т. за първото полувреме (20 мин.). Започнах второто и само за 2 мин. вкарах тройка, след това отбелязах кош, като бях и фаулиран и изпълних успешно и наказателния удар, след който бях сменен от треньора. Така завърших срещата с 41 т. за 22 мин. игрово време. Но не точките са незабравимото и уникално за мен, а това, че ги постигнах със 100% успеваемост.

Каква е формулата за успех?
За дозировката не знам, но мога да кажа компонентите. Това са постоянство, дисциплина и още повече постоянство.

Какъв дух трябва да има един отбор?
Разбира се отговорът е да има дух на победител, но за да се постигне трябва да има преди това ясна цел и единомислие в начина на постигането й.

Каква е ролята на лидера в спортния тим?
Да дава преди всичко личен пример как се работи всеотдайно във всякакви ситуации възникнали пред отбора.

Изхабява ли спортът повече, отколкото другите професии?
Да, изхабява… но дава многократно повече във всяко едно отношение.

Какви са основните цели в часовете по спорт в Гимназия Златарски?
Целите са учениците да разберат, че спортът е важна част от техния пълноценен живот. Да разберат, че спортът е и начин на общуване и още една възможност да покажеш себе си. Да го разберат още сега в училище, а не след години, поглеждайки се тъжно и разочаровано в огледалото.

Има ли надеждни играчи в отборите на Гимназия Златарски?
Да, има много добри спортисти в различните ни отбори. Притежават страхотни качества и умения за възрастта си. Нека не споменавам имена, за да не пропусна някой случайно, а и има ученици, които са страхотни в спортовете си, с които се занимават активно.

Как ще обясните факта, че днес много ученици предпочитат да ходят на фитнес, отколкото в спортните зали?
Обяснимо е до някъде заради стремежа да се постигне хармонично тяло без особени и специфични умения. И от там идва моето притеснение, че някои си мислят, че изпивайки някакви „вълшебни неща“ ще се замести многото работа, която е нужна дори и във фитнеса.

Пречи ли спортът на индивидуланото развитие на децата, като се вземат предвид днешните асоциации например, че спортистите са задължително глупави и не държат на образованието?
Независимо дали си спортист, адвокат, без значение – професията не е определящ фактор за умственото развитие. Това изцяло зависи от самия човек – това, че се занимаваш със спорт не пречи да четеш книги или ти можеш да си адвокат, но да не си прочел нито една странична книга. Така че, това си е до човек.

На какво ни възпитава спортът?
По-добре бих отговорил какво ни дава спортът, защото е ясно, че ни възпитава на постоянство и дисциплина, но ни дава здраве преди всичко и възможността да се движим свободно. Ако не спортуваме, не бихме могли да си ползваме тялото правилно и по начин, по който наистина може да се използва. Спортът позволява движението.

С какво се занимавате, когато имате свободно време?
Почивам (активно)… ходим със семейството ми на излети, катерим планини и посещаваме места, подходящи за хобито ми да снимам птици.

Какви ви се иска да бъдат младите хора днес и какво ще ги посъветвате?
Съветвам ги да бъдат по-отворени към абсолютно всичко, защото в момента те са затворени в една сфера – дали ще е спортът, музиката или науката – така че бих ги посъветвал да се интересуват повече и да изпробват нови неща.

Интервюто взеха:
Калина Д. (10б), Кристиана К. (10б) и екипът на училищния нюзлетър на Международна гимназия Златарски